Какво можем да направим? Удивително, но ние сме във време, в което отчуждението и анонимността се оказват наши помощници. Въпросът е как ще се възползуваме от тях?

Системата иска от вас да купувате и да сте привързани към стоково-паричния пазар, да работите до смърт (ако се разболеете от нещо несъществено и преходно, някаква травма или настинка) вашият работодател (в най-честия случай частник) ще ви „изхвърли на улицата” ако ви се наложи да отсъствате повече от еднократно или повече от една седмица. Ако сте жена над 35 или мъж над 45 години, вие независимо от вашите образование и квалификация, ви чакат години на безработица (не само в България, вижте една „развита страна” като Испания с над 21 % безработица, като имате предвид, че законите там прикриват около половината от нея, т.е. не я регистрират реално).

Какво би направило средно-стандартно-статистическото европейско социално зомби? Ще хленчи, ще се опитва да краде от съседите си, ще иска смяна на парламента (правителството) и т.н. дребни, несъществени за системата промени. За пръв път обаче властта няма да ни линчува, ако вместо да продаваме поземлените си имоти (първичен източник на блага в икономиката) се върнем към тях, защото от там идват всички реални блага безплатно: вода, храна, топлина и здраве. Безсмислено е да се борим със системата ва банк. Тя разполага с информация за/срещу всеки един от нас повече отколкото знаем самите за себе си – индивидуално или статистически. Затова не бива да я борим, а да я заобикаляме, игнорираме, да я изоставим; да оставим вярващите в нея да се самоизтребят търсейки все по-висок стандарт от онези управляващи, които биха умрели, но не биха отстъпили за друг начин на разпределение на благата.

Тъй като хората следват хора, а не приказки (идеи), нека посоча пример.

Истинските ценности не се намират в банките, в димящите комини на ТЕЦовете, доставящи скъпа и некачествена топлина, нито „сигурните” АЕЦ, МОЛовете или лъскавите джипове и лимузини по аутобаните. Истинските ценности са б биосоциалните параметри от които произлизат реалните потребности: сигурност, вода, храна, семейство, познание и т.н. Човекът е колективно същество, но съвременните градове не са колективи, а по-скоро сума от случайно събрани конкуриращи се за остатъчни сурогати на благата отчуждени, алчни индивиди.

На децата е вродено, поне до 6-7 годишна възраст да са с или близо до родителя си. Ако знаят, че техния генетичен родител не е до тях, те търсят друг човек в който да го припознаят.

Ако възрастните, при срещата си с такова дете, не страдат от генетичен егоизъм („аз чужди копелета няма да гледам”) или отчуждение от принадлежността си към човешкия род , много точно ще усетят нуждата на детето от родител, от своята нужда да бъде родител.

Какво предлагаме? Живот в, с и чрез природата, в семейна среда, като генетичната връзка не е предопределяща за колектива. Това не е движение към селско-крепостнически феодализъм. Ако внимателно и умело се използуват знанията от естествените науки и техниката, както и придържане към общочовешките семейни ценности, преходът ще е напред към бъдеще в мир с природата и помежду ни, а не островчета от хипита-аутсайдери. Впрочем, една от сериозните причини за провала на хипи-движението е игнорирането на образованието, на познанието, на любопитството и любознанието. Тази грешка вече е поправена. Съществуват вече хиляди екологични селища, които в една или друга степен съчетават духовните и социални традиции, грижата за природата и икономическата активност, основани на сътрудничеството, споделянето и взаимната грижа.

*

За мен е удивително как именно тези, от които бизнесът вече няма нужда, „старците и стариците” над 45 години не искат в голямата си част да осъзнаят това. Те ще бъдат най-многобройната група от жертвите на умиращата система, която ще ги премаже с трупа си! Как си представят те някога да намерят работа, или ако я намерят, да доживеят до пенсия – 65 и повече години, защото трудовият им стаж ще се окаже недостатъчен. Кой ще ги вземе и в чужбина, ако са решили да емигрират за по-висок стандарт на живота?! А представяте ли си някой 18-20 годишен да започне състезанието на живота, който му се предлага? Очакват го примерно 5 години учене и 40 години трудов стаж в дейност, която не намира нито за смислена, нито приятна, като междувременно трябва да се страхува да не изгуби работата си за да плаща 25-30 години ипотека на панелката си в град със замърсен въздух и храна, в която знае какво има, но гледа че и другите пазаруват, притваряйки очи, защото „всички правят така”. „Такъв е животът”.

Животът е такъв, какъвто го поддържаш или правиш по друг начин различен от заварения.

*

За какво е всичко това? Защото изтичат последните месеци на нежелания, но търпян от мнозинството живот. Разликата е в прехода и след това – дали той ще става по лесния или по трудния начин? Очевидно, трудният начин – да слагаш прът в прогреса на духа в материята и да опитваш да живееш в миналото – несъмнено означава жертви – в зависимост от избора – незабележимо малко или няколко милиарда.