1.0.Определение за система. Системата е съвкупност от взаимно свързани елементи, обособена от средата и държаща се спрямо нея като единно цяло. В тази глава току-що даденото определение за система ще бъде разширено и обобщено. 1.1.Субстанциално определение на понятието за система. Придържайки се към алгоритъма на изложението, за което вече говорихме в увода, предлагам следното субстанциално определение на понятието за система. 1.1.1.Функционални блокове на системата. Системата е съвкупност от елементи, изграждащи на определен етап на развитието до 4 функционални блока: двигател, трансмисия, работен орган и органи за управление. Двигателят има качествата да преобразува, акумулира, натрупва, съхранява и предава към останалите функционални блокове на системата вещество, енергия и информация. Трансмисията има основна функция да преразпределя между различните блокове на системата постъпилите до нея вещество, енергия и информация. Работният орган служи за прякото изпълнение на възложените на системата задачи. Той е най-важният блок, защото без него системата не може да съществува на който и да е от етапите на своята еволюция, блок чрез който се осъществява връзката между качествата, целите и потребностите на системата с околната й среда. Органите за управление служат за информационно-организационно обезпечаване на системата в реално време. Всички алгоритмични логически операции се извършват от органите за управление. Тези органи обикновено са свързани с всички останали функционални блокове на системата. В някои случаи органите за управление обезпечават собственото си управление. 1.1.2.Големина на системата. Според големината си системите се делят условно на субмикроскопски (ниво на елементарните частици), ултрамикроскопски (ниво атоми, молекули и молекулни агрегати – химическо ниво), микроскопски (от 1 микрометър до 1 милиметър), макросистеми (от 1 милиметърдо 1 километър. Някои автори ги подразделят групата на долен диапазон от мезосистеми с големина до ок. 100 метра), ултрамакросистеми (от 1 километър до 10⁶ километра), мегасистеми (от 10⁶ до 1 светлинна година), гигасистеми (космически мащаби). Най-голямата система е Вселената. Порядъка на големината на системите е твърде условен, тъй като указва само мащаба на заетото пространство в което функционира системата, но не и нейното предназначение, сложност, състав и т.н. Възможно е, сравнявайки две системи с различна големина с еднакви или подобни цели да установим, че по-малката по-бързо достига тези цели. 1.1.3.Класификация на системите според броя на елементите им. 1.1.3.1.Сублокални – от 10 до 10² елемента (отоплителна печка за дома, телефонен апарат, брава, велосипед…). 1.1.3.2.Локални – от 10² до 10⁵ елемента (радиоапарат, автомобил, телевизор….). 1.1.3.3.Суперлокални – от 10⁵ до 10⁷ елемента (от малък цех с ниска степен на автоматизация до голям завод). 1.1.3.4.Субглобални – от 10⁷ до 10⁸ елемента (инфраструктурата на транспорта на град до държава, голям машиностроителен комбинат, отрасъл на икономиката на средноголяма държава, електронни системи за комуникация с голям радиус…). 1.1.3.5.Глобални – от 10⁸ до 10⁹ елемента (икономиката на голяма държава, глобална система за комуникация със стотици милиони абонати…). 1.1.3.6.Суперглобални – от 10⁹ до 10¹⁰ елемента и по-големи (взаимодействия от всякакъв характер в системите: космос-биосфера, космос-техносфера, взаимодействията в многоклетъчните организми на биохимично ниво…). 1.1.4.Класификация на системите според изграждащата ги субстанция. Според изграждащата ги субстанция системите са: химични, физични, биологични, социални, технически, абстрактни (независещи на практика от субстанцията от която са изградени). Според агрегатното им състояние са: плазмени, газови, течни, твърди (кристални или аморфни). Според скоростта на действие на работния орган системите са: нютонови, релативистични (айнщайнови) и хиперсветлинни. 1.1.5.Класификация на системите според произхода и направата им. Според произхода и направата им системите са: естествени – възникнали природно, без намесата на човешка култура (например всички физиологични системи), изкуствени – възникнали благодарение на преобразуването на природни продукти (инструменти, апарати, сгради…), синтетични – създадени от Човека чрез синтез на елементи, който спонтанно в природата не може да се осъществи, смесени системи (ергономични, биотехнически, автоматизирани и пр.). 1.2.Организация и йерархия на системите. Елементите и функционалните блокове на системите са свързани по определен начин, който отразява тяхната вътрешна организация и отношенията им с другите, външни на тях системи. Всяка система е елемент в по-голяма система и се състои от системи, които изграждат нейните елементи. Така се образува организацията “надсистема-система-подсистема”. Връзките в системите са вътрешни – между елементите и функционалните блокове и външни – между системите и елементи и параметри от средата. Връзките между елементите от система представляваща среда на друга система са два вида – входящи и изходящи. Входящите в системата външни връзки предимно свързват елементи от двигателя със средата, а изходящите – предимно свързват елементи от работния орган със средата. Системите могат да имат или не връзка със средата. Тези, които имат връзка с нея се наричат отворени, а системите без връзка със средата – затворени. В зависимост от връзките си със средата, една система може да бъде класифицирана по следния начин: 1.Без вход и изход (затворена, “некибернетична” система, имаща само вътрешни връзки). 2.С вход и изход (отворена, “кибернетична” система ; такива са преобладаващата част от природните системи). 3.С вход без изход (“полукибернетична, от типа на черната дупка). 4.Без вход, но с изход (също “полукибернетична”, от типа на бялата дупка).   В “пространството” (с или без кавички) системите са организирани в определена йерархия. Най-често използуваната йерархия за описание на системи е кръговата. Описанието на елементите е според тяхната големина. Голямата система съдържа в себе си по-малки, от своя страна по-малките съдържат други по-малки и т.н. Често при такъв тип организация отделните “кръгове” са изоморфни структурно и функционално (т.нар. самоподобие на системите). Друг вид йерархия е линейната (пирамидална или още стъпаловидна). При описанието на система на която отчитаме организацията й като пирамидална си даваме сметка, че функционирането на системата от едно ниво зависи от функционирането на всички системи от предхождащото я по-долно ниво, откъдето тя е приела вещество, енергия, информация. От своя страна от функционирането на системата, както и на сродни в нейното ниво системи зависят качествата на надсистемата. Трети вид йерархия е мрежовата. При тази йерархия една област от системи са свързани така помежду си, че зависимостта между тях се оказва най-малко двояка. Във всеки един момент една система за да функционира заимства вещество, енергия, информация от друга, а с функционирането си доставя такива ресурси на друга (други). При стабилност на взаимовръзките се получава цялостна надсистема. Организацията на една система се характеризира с нейната степен на сложност. Сложността се определя от броя на връзките между елементите в нея. В ред на градация класификацията на системите по сложност е следната: прости (постройки, елементарни механизми…), сложни (предприятие), свръхсложни (суперкомпютър, икономика на даден отрасъл, космически кораб в полет…). Някои автори добавят и вероятностните – също с многобройни връзки, но част от тези връзки се осъществяват, други се прекъсват по непредсказуем начин (психика, мозък, организъм, икономиката на дадена страна и на света, движение на небесните тела в слънчевата система за няколкогодишен период…). Степента на организация предопределя възможността за управление. Колкото по-високоорганизирана е една система, толкова по-трудно се поддава на управление отвън, притежава по-голяма инертност, множество неизвестни параметри, самостоятелност и дори вътрешен живот. На управлението на системите са посветени следващите страници. 1.3.Целево (телеономично), функционално управленческо определение на понятието система. Това определние се отнася до контакта, взаимодействието между определенията за системата като субстанция и като организация. Т.е. целите са свързани със синтеза на веществено-енергийната база (елементи, функционални блокове) и организацията им. Атрибутивно свойство на системите е главната цел, която насочва цялостното им поведение към определено състояние или определен резултат, който трябва да се постигне в резултат на тяхното функциониране. Системите съществуват и функциоират в интерес да бъде постигната главата им цел. Всеки системен обект има цел, т.е. предназначение. Използуването на обекта, неговите потребности за да се съхрани функционално или за да бъдат употребени неговите качества за нещо извън него се определя от ценностната му област (аспект, критерий, смисъл). За ценностите ще стане дума в следващата точка. Целта е състояние на системата, което трябва да се формира на определен етап от нейното функциониране. Целта е желателния изход от дейността на системата. В психологически план целта е предвиждане в съзнанието на системата на резултата , към постигането на който са насочени действията й. Целта е главния вътрешен стимулатор на еволюцията на системата. Без цел заобикалящите ни обекти биха били само струпвания на материя, съществуваща без никакъв смисъл. С увеличаването на познанието ни за природата ние все повече установяваме, че съществува строга системност, подреденост, свързаност… съпричастност и еволюция на обектите. Целите на системите са два типа: еквифинални (крайни, окончателни) и поддържащи състоянието. При първите системата еволюира по такъв начин, че осъществява всички възможни свои състояния, като достига едно последно, което е целта и представлява някаква ценност, задоволява определена потребност, заради която е създадена системата. След достигането на целта, системата се подлага на деструкция, тъй като по-нататъшното й съществуване губи смисъла си. Единствен начин да поддържаме “живота” (с или без кавички) на системата е като се посочат нови потребности, нови изисквания, които тя може да удовлетвори. Новите потребности ще предизвикат появата на нови цели, а те от своя страна ще мотивират и тласкат еволюцията напред. Поддържащите състоянието системи, веднъж постигнали една цел, запазват състоянието за което са създадени и съществуват толкова дълго, колкото е необходимо за поддържането на изявените им качества. В управленски аспект в определението за система стои понятието параметър. Параметрите представляват количеството и качеството на информация, вещество и енергия, които могат да постъпват и излизат от/в елементите и блоковете на системата. Ако параметрите на системата се променят с течение на времето, то значи, че системата е динамична. А ако не се променят – статична. Развитието е възможно само при системи с динамична промяна на параметрите. Т.е. те не се разрушават от настъпващите промени в техните параметри, а се преобразуват. Параметрите имат следната йерархична класификация, фиг.!!! І ниво – размерност. Според размерността параметрите са безразмерни (качествени, континуални) и размерни (количествени, дискретни). ІІ ниво. Качествените параметри са 8 вида, които се получават от комбинирането на 4 характеристики: количество, качество, отношения, композиция (по-подробно виж в 5.0.), които са форми на запазване на параметрите на системите. Количествените параметри са интензивни – без екстремуми, и екстензивни – с екстремуми. От своя страна екстензивните параметри образуват самосотятелно ІІІ ниво, състоящо се от резомални (или депендни, зависими) и финалистични (индепендни, независими). Възможността за преднамерено целево насочено въздействие върху параметрите на системата, най-кратко характеризираме като управление. В зависимост от това, доколко имаме информация за вътрешните процеси и параметри на системата (движения на потоците вещество, енергия, информация, пораждащи съответните качества, функции), може да я определим като “черна кутия” или “бяла кутия”. Определянето като “черна кутия” означава, че не можем да разберем какво става вътре в системата. Можем да наблюдаваме нейното поведение само като следствие от работата на работния й орган – изхода на системата, но не и състоянието на останалите функционални блокове, елементи и параметри. Определянето на дадена система за “бяла кутия” показва, че ние познавамепараметрите, структурата и функциите на системата, потока на информация, вещество и енергия вътре в нея, а също и входящия поток на ресурсите в нея. Управлението на системата се провежда по три възможни начина: 1.Управляема отвън система (механични оръдияна труда). 2.Самоуправляема система (биосфера). 3.Система с комбинирано управление: съвместяване на вътрешно и външно управление, водещи към целта (ГАПС). Управлението на системата става на три етапа, които ако се наложи, се сливат: 1.Ориентационен. 2.Изпълнителен. 3.Контролен. Според степента на намесата ни в управлението на системи отвън, съществуват шест нива на управление: 1.Без обратна връзка. При него функционира твърдо заложена програма за управление. Например, действаме по начин без да се замисляме, тъй като очакваме, прогнозираме еднозначна реакция на системата, водеща към достигането на целта. (Използуване на телефон, стрелба с ръчно огнестрелно оръжие и пр.). 2.Текущо регулиране. Например притежаваме представа за пътя на системата до целта (автопилота на самолет или кораб, рефлексни реакции при животните и др.). 3.Управление на параметрите. Променяме количеството и качеството на веществото, енергията и информацията към входа на системата (адаптация на организмите към средата, работата на шофьора, пилота, АСУ и др.). Основния управляващ параметър на системата между частите е свързан с информацията (И), материалната веществена структура (М) и енергийните потоци, енергийност (Е), накратко, ИМЕ. 4.Управление на структурата – преструктуриране на системата. Включване и изключване на елементи, променяме броя, посоката и вида на връзките между елементите, добавяме и премахваме елементи (изчислителни мрежи, мутации на организмите в процеса на естествения отбор, управление на всички сложни еволюиращи системи, структурни промени в държавната система и др.). 5.Управление на функцията – системата се води към целта, онова, което е нужното, търсеното от нейната дейност качество.(!!!). 6.Управление на свойствата (!!!). 1.4.Ценностно (аксиономично) определение на понятието за система. Ценността представлява стапента на значимост и предпочитаемост на едно или друго явление, функция, качество, обект… за даден обект. Всеки обект се дефинира, съществува чрез три най-общи критерия: 1. пространствено се разграничава (има форма – онтологичен китерий), 2.има име, т.е. разпознаваем е (гносеологичен критерий) – с него определяме познатите от непознатите обекти, 3.притежава качества, които предстваляват някаква особена ценност за другите обекти и самият той намира в техните качества някаква ценност. Съществува само функционално ценното. Например качеството А е ценно за обекта У. Това качество се намира в обекта Х. Тогава У цени Х заради притежаването на А, особено ако А предтавлява потребност на У. Ценностите са израз на потребностите или на системата или на този, който я експлоатира. Т.е. в ценностно отношение има наличие на съзнателност за необходими качество, които ще удовлетворяват дадена потребност. В еволюционен план потребността се явява трансцендентния мотиватор и организатор така, както целта – иманентния. В 4-стъпалният духовен път на развитието, за който ще стане дума по-нататък, ценностите са първата и последната стъпка от дейността. Липсата на ценности (потребности) при дадени явления (обстоятелства) говори за тяхната несистемост. В заобикалящия ни свят освен системите и системните явления има и несистемни такива. И едните, и другите са причинно обусловени. Несистемните явления и обекти имат непостоянна обусловеност и не се повтарят. (примери!!!) Съществуват 5 типа ценностни аспекта, които определят съответните 5 типа системни закономерности. Всяка системно закономерност е предпоставка за развитието на система. 1.Системна закономерност по време. Например мечката прекарва зимата в летаргия; през есента на листопадните дървета увяхват и опадват листата. Работното време в много предпроятия започва в 8 часа. Земята прави обиколка около оста си за 24 часа и др. 2.Системна закономерност по място: бактериите се развиват в течна водна среда; морската костенурка снася яйцата си в пясъка; всмукването на хранителните вещества става в тънкото черво и др. 3.Системна закономерност по време и място: 21 юни е датата на лятното слънцестоене (най-дългият ден); кокошката мъти 21 денонощия яйцата си; 4.Системна закономерност по структура: прилепите летят с ципести крила. Пчелите се хранят с цветен нектар и др. 5.Системна закономерност по функция: водата кипи при 100 ⁰С при налягане съответстващо на морското равнище. Съществуват системни закони на еволюцията, които определят от една страна системността и несистемността, а от друга - отношенията между системите. От първия тип закони най-значимият гласи, че несистемите отношения в дадена област на пространството могат да локализират структури, т.е. да формират системи. Вторият тип закони подреждат в йерархия движенията които служат за обмен на вещество, енергия и информация между системите и вътре в тях. (фиг.2.). Еволюцията е подсистема на измененията. Тя включва целенасочените изменения. Изменението е следствие от движенията, които променят обекта (виж увода). 1.5.Обобщено определение на понятието за система. Системата е: функционално единство на материални (или иманентни) и/или абстрактни (виртуални, знакови и пр.) елементи, организирани чрез връзки помежду им, имащо [съзнателно поставена или не] такава цел, която се налага от една или няколко потребности. В заключение на Глава 1. ще посоча основанието на което сме формирали определението на система, както и на всички останали определения на понятията в книгата. 1.6.Алгоритъм на определение на понятие. Формирането на определения се извършва по следния алгоритъм. Той включва последователното описание на съществените признаци на обекта на дадено понятие: 1.Описва се вида на субстанцията, количеството, качеството, формата и т.н. други локални екстензивни характеристики при работни условия. 2.Описва се организацията на системния обект: начин за свързване на елементите: брой и вид на връзките, независимо от дължината и материалното им изпълнение, т.е. дават се описания на структурните характеристики. 3.Описват се целта, средствата, нормирането и лимитирането (мярата) на факторите и характеристиките така, че да се запазват свойствата и функциите на описвания системен обект. Тук се описват начините за обработка на информация, материални структури и енергия (ИМЕ), методи и алгоритми за реагиране при стандартни и нестандартни ситуации, памет и управление на въздействията и проследяване на ефектите от тях, стремеж към целта. 4.Описва се общата стратегия или замисъл, изискванията към системата която се определя и потребностите които трябва да удовлетворява системният обект. 1.7.Дефиниране на системите.Концепция за трите свята. Преди да премина към следващата глава ще определя границите на дефиниране на системите (системния свят). Това, което дефинира обектите, процесите, движенията като системни, е наличието на постоянна причинна обусловеност (произтичаща от закон). Всички обекти, процеси, движения (нататък накратко ги наричам “обекти”), които произтичат по необходимост, но имат случаен, несистемен характер поради отсъствието на постоянна причина, са несистемни. Системните и несистемните обекти в действителността не са разграничени. Капките и молекулите на водата в реката извършват несистемни движения, но в съвкупността си участват в системата “река”, съдържаща освен вода почвени частици, организми, разтворени вещества. Погледнато от аспектите на мащаба и организационната структура в един и същ обект ние ще намерим признаците на системни и несистемни явления. Има системни явления, които ще ги отличим с дискретността на съставящите ги елементи. Но също има и системни явления, които са с разпределени параметри – например електромагнитните, оптическите, вълновите и други процеси. Анализът на разграничаването на обектите на системни и несистемни, на които не се спираме подробно тук, ни показа, че съвременната изчислителна техника е в състояние да оперира само с крайни, дефинирани стойности. В областта на безкрайното, нелокалното и случайното (макар и протичащо закономерно) изчислителната техника още няма устойчиви постижения. Наличието на системни и несистемни обекти налага да приемем, че съществуват три свята. Свят 1 включва несистемни явления, протичащи в съвкупността си случайно. Свят 1 е истинната същност на нещата, тоталното - чистото битие на света, той е трансцендентната реалност. Той се състои от безкрайност в измерванията на пространството и безкрайна протяжност (квазиненасоченост) във времето; наличие на натоварени със смисъл неща – съобщенията; протосубстрата на веществата. Свят 2 включва системни явления, които протичат случайно само като единични обекти-процеси. В съвкупността им тяхното поведение е предсказуемо поради постоянно действащата причина, която ги поражда. Свят 2 се състои от множество копия и изродени състояния, които са образи на реално, но неосъзнато съществуване на обекти в свят 1, както и на изохронни (намиращи се по едно и също реално време) копия на себе си. Свят 2 е относителен, сложно изграден и взаимно обвързан. В него пространството се представя от множество матрици-копия на безкрайността, като само една част може да бъде сетивно и инструментално ноблюдаема като форма. Заедно с копието на вечността – времето, пространството обуславя събитията, локализацията на процесите в системите и тяхната среда. Смисълът на съобщенията, протосубстратът и сумата на енергиите от свят 1 се копират в свят 2 общо като субстрат. Аналитично погледнато (но в реалността неделимо) субстратът се състои от информация (копия на съобщения за явления, процеси, обекти, кодирани по особен начин върху материален носител), материя, която се демонстрира чрез веществото (разстояния и частици по-големи от 10^-18 м, движещи се със скорости по-малки от скоростта на светлината) и полето (енергия) (разстояния между частиците в интервала от 10^-35 до 10^-18 м, движещи се със скорости равни или по-малки от скоростта на светлината). Свят 1 и свят 2 контактуват помежду си благодарение на свят 3, “намиращ се между тях”. Последният представлява област, където се извършва духовен трансфер, създаващ илюзиите в свят 2, използувайки ресурсите на свят 1, и премахващ илюзиите (образите, копията, изродените състоятия) при преход от свят 2 към свят 1. Свят 3 има задължително скорости над светлинната. Според някои автори там не може да се говори точно за скорост, тъй като всичко се намира на едно място (т.нар. “супермегаквант”). При преходи от свят 2 към свят 1 на група частици могат да се наблюдават акаузални за свят 2 явления, свързани с времеви децентрации – памет, прогнозиране, проскопия, телепортация, психокинеза, асинхронна телепатия, материализация и дематериализация, НЛО и възможни междузвездни полети и т.н. Във физически план можем да допуснем, че в свят 3 частиците имат размери под планковите – 10^-35 м. Свят 3 проявява психоподобни свойства и е вероятен представител на чисто психичните явления. Свят 3 има свойствата на физическия вакуум, откривайки път за изследване както от физиката, така и от психологията. Отивайки още по-далеч надолу в мащабите на пространство-времето ние бихме се приближили към свят 1. Способните на живот обекти (чувстващите същества в общия смисъл на думата) задължително ползуват ресурсите на свят 3, което им помага да осъзнават и действат в иманеттната системна реалност на свят 2. Еволюцията принадлежи, класически погледнато, на свят 2, но се индуцира от вечната неизменна същност на свят 1. С други думи казано, еволюцията, както и всички движения, е една от илюзиите на свят 2 (и проникващи чрез свят 3), който е образ, множествено отражение на свят 1 в различни варианти. Да разкрием механизмите на взаимодейстията между тези два свята, означава да управляваме съзнателно процесите на света на сетивата и материалния инструментариум. В заключение на тази глава е важно да посочим следните общи зависимости, които дефинират системите. Системният субстрат съществува благодарение на веществата, от които са изградени елементите на системите (става дума за материалните системи!). Структурата на системата се запазва благодарение на свойствата, които има информацията, съдържаща се в тази структура. Функциите на системите се поддържат от енергията (наличието на енергийни потенциали между различни точки (обеми) от пространството) и времето. Ценността на системите определя смисъла на съществуването, потребността от наличност на дадена система.  

Най-добрата обосновка, която съм срещал за системността, което я определя като всеобщо свойство на материята, отричано и неразбрано от маститите теоретици на Обща теория на системите. Поздрав!!!