Ще добавя още за Свободата, отдаването, Живота, Любовта, вечността, безграничността и други признаци на тоталността, на Божията, духовната благодат.   “Любов и свобода аз искам на земята. За любовта – живота си ще дам. За свободата – ще дам и Любовта”   Шандор Петьофи   Тоталности   Тоталностите са извън времето, пространството, формата на телата, пола и възрастта... обекта и субекта си разменят местата и стават ЕДНО. При тоталностите изчезва егото. Времето и възрастта се “трансформират” във вечност, пространството - в безкрайност, формата – в съдържание, пола – в андрогин*. Тоталността не се прави, тя се случва. Това означава, че когато едно качество (признак) на тоталността го има, то не може да бъде измерено по никакъв начин. Няма натрупвания, които да породят даденото качество, няма количествени отнемания, които да го детронират. Т.е. тоталността или е, или не е. Ако е възможно изобщо математизирането, то може да се изрази с бинарно кодираните числа 0 и 1. -- *андрогин – съзнание за същността си като мъж и жена --   При тоталностите няма компромис и средно положение. Истините на ума са относителни, степенувани по вероятност и недълговечни. Истините на “сърцето” са крайни, цялостни, тотални. Универсалните блага могат да станат мостове към просветлението. Най-големият мост от тях е Любовта. Това е така, защото Тя може да изрази предишните Красота, Искреност, Радост и Истина. Тя е и Мир, и Свобода, Тя създава Живота. Изявата на тоталностите може да бъде вън собственото тяло или подобаващ материален бит. Ван Гог бил грозен, но рисувал прекрасно. Красиво. Героят на Виктор Юго от “Парижката Света Богородица” – Квазимодо - не е бил добър любовник, но е изразил Любовта си към Есмералда. Любовта прави секса красив, но той сам по себе си е съвкупление за прагматичните нужди на възпроизводството. Сексът може да стане мост към Любовта, но може и да не се стигне до Нея чрез секс. Обичта заради задоволяването на половото влечение е само сделка, не става Любов. При отдаване – вече има Любов. От един момент нататък Любовта Е, вече не ѝ е нужен секс. Тоталността не предвижда избор, защото избирането означава преднамереност, пресметливост. При тоталността умът е или отстранен (като при животните и малките деца) или игнориран. Така стават невъзможни нито перспективните възгледи, нито пристрастията, нито въжделенията, нито дребните сметчици. Когато (докато) има его и не се проявява тоталността – благата, както духовни, така и материални – имат вид на съблазни. Когато егото го няма, когато то се разтопи, изчезне, благата стават съпричастни, приобщени, истински, стават блаженства. Благата за имащия его, който не е тотален, са нещо, което трябва да се търси отвъд себе си. Това търсене е сложно пътуване, авантюра, търсене на скрита тайна и дълбока истина. Не са лоши подобни такива действия, но са излишни, защото благата са тук и сега. Все пак, начинаещия ще се озове в самото начало наистина на такъв път, на такова преодоляване. Пътуването обаче в себе си, изключил егото си, не е авантюра, а поклонение. Тези, които се чувстват застрашени, например в самотата си, изживяват един вид робство, една несвобода. Този, който е зависим, е истински застрашен. Застрашеният чувства насилие върху себе си. Докато има заплаха (реална или мнима) не може да се осъществи развитие на духа. Почвата за духовното развитие е спокойствието, умиротвореността и непривързаното следване на себе си, без усещане за своята непълноценност. Може наистина да се развият някои способности при взаимодействието с материята, но те са приспособления в ход, а не необратими трансформации, еволюция. Съществува дори възможността приспособяването, ставащо заради заплаха, да породи такива вътрешни бариери, че човекът да изгради в себе си лицемерно невярно отношение към самия себе си, че не се страхува. Т.е. той да не може да възприема, разбира и взаимодейства със света (реалността си) автентично, а единствено тласкан от нуждите на системата (неговия господар, външни обстоятелства и т.н.) представляващи осъзнатата от него потенциална заплаха. Т.е. всеки застрашен е несвободен. Застрашеният е уплашен. А страхът блокира духовното развитие. Някой би казал – ами водачите, например политиците – те сигурно са безстрашни? Не! – Водачите винаги се страхуват. Те са зависими отгоре от управляващите макроикономическите потоци в държавите и отдолу – от народа, който при демокрация ги избира. Те са водачи, защото ги избират страхливците, които не могат да отговарят за себе си. Ако нямаше страхливци, нямаше да има нужда от водачи. Вземането на решения с мнозинство без да се отчита професионализма е аномалия при която царства колективната безотговорност. Затова, на даден етап лидерството – както в демократично, така и в тоталитарно общество, - е необходимо и сложно изпитание в духовния път на човека. То е в помощ за развитието на позицията на Наблюдател. Ако лидерът показва естествени лидерски качества, независимо от социалната технология, той ще бъде тачен и от мнозинството, и от малцинството. Следователно, това, което е наложително за да подтикне духовното развитие, е изграждането на усещане за Свобода, за свободност. “Любовта живее в свобода” (Ошо).  

Мир и Свобода

 

      Истинската Свобода е да вземаш, без да отнемаш, да получаваш, без да се молиш, да си удовлетворен от наличното и това, което идва без да натоварваш бъдещето с ангажименти, да имаш без да притежаваш, да се раздаваш без да обедняваш, да си неизкушен от предлаганите играчки на материята, изграждайки собствен материален свят – релативен на същността си и духовната благодат. Свободата – това е мир между индивидуалната интенция и световната потенция. Всичко, което искаш да си, да правиш и имаш е в наличие в света – въпросът е в това да си достатъчно наблюдателен за да го забележиш. Няма нещо от същността, което да не релативира със съществуването. И обратно: съществуването е отговор на активизиращата се Същност. Можем да се лишим от същестуването и съществуващото само по приумица от Същността или поради пренебрегването ѝ – т.е. като мислим и действаме с периферията си от ум и тяло. Има златен ключ за излизане от самозаблудите на ума: вместо да се опитвате да променяте това, което става край вас и някак ви засяга, променете отношението си в посоката на това, което искате да бъде. Един детайл: нежеланото от действителността само ще си отиде, когато приемем желаното от действителността. Не се втренчвайте в нежеланото! Никой не се обгражда със снимки на човека, който ни е наранил, нали? Съществуването предлага както желаното, така и нежеланото, както и много повече от това! Нека въодушевлението ви идва отвътре, а не отвън – модата, агитацията, рекламата. Ако дойде оттам и се прилепим към външното, след като сменят конюнктурата, популярната спекулация с друга – въодушевлението ни мигом ще изчезне! Опората във външното, което е илюзия, е невежество. Въодушевлението е градивната емоция на прочистването на вътрешния мир и просветлението. Еволюционната промяна (трансформацията) е трайна само ако става бързо, лесно и елегантно (промените с хомеостазен характер изискват повече енергия за запазването си, но те водят системата в затворен цикъл без изход, синусоида, колело). Еволюционните промени винаги са бързи, квантитативни, асиметрични и “лесни” (с или без кавички) – с по-малко, но правилно приложена енергия и мотивация. Този, който е свободен (чувства се такъв, а не е някакъв социален етикет) спрямо дадена опасност може да се развива единствено ако направи достояние на други начинът на освобождаване. Обикновено обкръжението действа по набрана инерция – къде от личния живот, къде от хилядолетната цивилизация – която работи консервативно, ортодоксално, назадничаво, и като правило конфликтувайки, застрашавайки всяка новост извън познатият модел (матрица). Мирът и Свободата са в пряка връзка с оцеляването и развитието на обществото. Мирът – това е стабилността, сигурността, изключването на конкуренцията, копнеж за топлина и близост. Свободата – това е развитието, различието, разпадането на статуквото, творчеството, състезанието за пригодност в нови условия. Мирът – това е броня която защитава, но и ограничава. Свободата – това е отказът от сигурността и постигнатото. Само цел или идея за свобода е в състояние да те вдигне срещу свистящите куршуми, губейки личния мир и сигурност за тялото и ума. Мирът и Свободата са като двете страни на монетата. Някой трябва да се погрижи непосредствено да оцелеем, да поемем сили, за да може да се изправим пред по-далечни предизвикателства, и ако няма такива – да си ги създадем. Всички войни са осигурили нашата мощ и знания да живеем в един мирен и по-сигурен свят. Един сигурен свят, ако не застине в собствения си нарцисизъм е в състояние да направи крачката напред в неизвестното бъдеще – към непознатите страни, планети и начини на живот. Принудителното усМИРяване чрез лишаване от СВОБОДА предизвиква насилие. Ако СВОБОДАТА не може да се реализира, например в затвор, то насилието се извършва СЛЕД излизането от затвора, при първата удобна възможност. Същото е и при подарена, значи неизстрадана и незаплатена, неосъзната от получателя ѝ СВОБОДА. Получилите по този начин СВОБОДА не могат да я разберат и оценят правилно. Те проявяват поведение на свободия, ефектът на отвързаното куче. На женското начало подхожда да изразява цялото поведение на мира, а на мъжкото начало – поведението на свободата. Мирът – на него дължим да имаме дома, прехраната, люлката и ложето – това е жената. Свободата – на нея дължим дръзновението, експеримента, изследването на непознатото, отстояването и налагането на своя характер, каприз, концепция, религия, стил, над колкото се може повече други. Свободата означава завладяването на нови пространства, без оглед на това дали пространствата очакват и желаят да бъдат завладяни. Мирът идеализира, дисциплинира, естетизира. Свободата фантазира и планира. Човекът на свободата громи враговете. Човекът на мира сприятелява и утешава. Парадоксалното е, че думата “мир” е от мъжки род, а “свобода” – от женски, а би трябвало да е обратното. Според нашето виждане такава би трябвало да е етиката на Мира и Свободата на обективно ниво. В обществото на конюнктурното ниво на етиката е видим резултатът, че имаме нужда от хармония между Мира и Свободата. Без Мир – ние трудно оцеляваме, без Свобода – усъвършенстването е невъзможно. Мирът стабилизира, а Свободата – усъвършенства. Благоденствието в Мир ни освобождава, а благоденствието в Свобода – умиротворява. Роля на свободния е да инициира освобождаването на другите и сам да се усъвършенства. Защото “робът се бори за свобода, а свободният – за съвършенство” (Яне Сандански). За постигането на екстаз чрез Красотата, Платон в “Пир” е предложил следната психотехника при която...  съзерцанието “започвайки от отделни красиви неща... се издига постоянно като стълба от една красиво тяло [в тукашния смисъл тяло – обект, предмет, вещ] към две и от две към всички красиви тела, а от красивите тела към красивите занимания, от красивите занимания към красивите знания, като от знанията да се достигне накрая до онова знание, което не е знание за красивите неща, а за Красивото само по себе си”.  

Любовта

 

  “ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИ АПОСТОЛ ПАВЛА ДО КОРИНТЯНИ: ГЛАВА 13.   1. Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. 2. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм. 3. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо ме не ползува. 4. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, 5. не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, 6. на неправда се не радва, а се радва на истина; 7. всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. 8. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат. 9. Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме; 10. но, кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне. 11. Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото. 12. Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава - лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат. 13. А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.”   В момента, в който стъпиш съзнателно на пътя на духовното развитие, трябва да си изпълнен с Любов към всеки човек, дори към своя враг, защото ако си изпълнен с любов, няма да бъдеш привлечен от вътрешното насилие, което желае да господства. Любовта е противоотрова на енергийната харизма. Методът за освобождаване с отдаване може да се дава, но никога не бива да се разгласяват резултатите от практикуващия. Особено при постигане на просветление. Действително, лично преживяното може да удиви другите, но в никакъв случай не е полезно да се разгласява. Ако има просветление – другите ще го усетят без да им се обяснява личното. Това е така, защото всеки получава напълно автентични преживявания, когато го постигне. Любовта има три признака: Абсолютно удовлетворение – нищо повече не ни трябва. Никакво бъдеще – живот с усещане само на настоящето. Разпадане и лишаване от собственото его (малкият аз). Егото е резултат на ума, на спонтанното движение на мислите и наблюдаването им. Дейностите в любовта са: 1.Обектът на любовта се превръща в божество. Любовната връзка не може да е просто светска връзка, например граждански брак. 2.Благоговение към обекта на любовта. Ако не можеш да почувстваш твоя любим, ти не можеш да го видиш никъде другаде. 3.Спонтанност. Неразличимост на сексуалните и медитативните действия. И двете са невинни действия, не бива да се изпитват съображения с външни фактори, вина, угризения, криене и срам. Тогава може да се забрави на практика егото. Ако сексът стане врата на просветлението, той губи своята сексуалност. Остава ароматът от него – любовта. По-късно изчезва и той и остава Самадхи. Самадхи е феномен на дълбока Любов между човека и Космоса.   Моментите на блаженство, когато се получава духовната благодат се случват при получаване на еманацията ѝ плюс тоталната отдаденост. Преживяването на блаженството съдържа три признака: безвремие (изчезва последователността и реалната продължителност), разтваря се и изчезва егото (малкия аз), индивидът става естествен, неподправен, истински, див... най-ярко проявява същността си. Блаженстващият прави дори обичайните неща тотално: и хранене, и кашляне, и ходене по”малка нужда”. Познаването на блаженството (т.е. знанието за него с преживяване) е развитие, а не обичайно знание от прочетено, видяно и преразказано, дори от страниците на тази книга. Само автентично преживяното, личния опит с благодатта отключва развитието. А това става с внимание върху своя “център”, същността си с аскеза. Мнението на другите не е знание. Причина за отрицателното мислене (раждането на отрицателни емоции) е страхът от Живота (не от смъртта!). Защо? 1.Само егото плува срещу течението. То се бори, то отрицава, то се себеутвърждава, то разделя. 2.Животът е непредсказуем, а егото се опитва да го фиксира, като определя нещата от живота, с което ги умъртвява. Религията умъртвява в църквата, любовта в брака, човека в предмета, кадърния в тесния специалист, истината – в общественото училище и задължителното образование. Защо? Защото мъртвите предмети могат да се предвидят от ума. За ума процесите, каквито са духовния Живот и изобщо Животът, божествените блага, чудото на човека, истината за абсолютното, са процеси, а процесите са недостъпни, неумопостижими, неконтролируеми от ума. С ума действията на човека се преобразуват от спонтанна игра в задължения. Задълженията стават дълг, отговорност, стават ВАЖНИ. А Важните неща не са промяна, а стабилизация, застой. Животът, и другото, което изброих е непредвидима промяна. 3.Животът и съществуването са двойнствени: с приятното съсъществува или се предхожда от неприятното. Това са т.нар. “дефекти на материята” (напр. приятната топлина на слънцето прави изгаряне). Но умът хитроумно избягва да признае тази двойнственост; той скрива, потиска, отрицава, погубва единият (нелицеприятният) от полюсите. А това не е положително мислене. Това е най-малкото нечестно, неистинно. Така се губи насладата от живота. И затова, който се страхува от него – отрицава. Животът е цялостен, тотален, затова очакванията ни за него да са като благодат. За да се прояви удоволствие от Живота не са необходими определени условия. Наслаждението е безусловна покана от самия Живот. Обичай се! Приемай всяка част от живота си като дар. За да празнуваш, не са необходими специфични жизнени условия. Празникът на Живота не е мероприятие, а отношение към него. Не е дата и традиция, а усет, мотив за приемането на благодат. Условията са нужни на егото: то търси повод, идеал, условия. Всички духовни учения имат единствен императив: “Ти вече си това, което можеш и искаш да си”. Може са се изкаже и още по-кратко: “Ти си това” (“Тат твам аси Светкету”-санскр.). Самото усилие да станеш нещо друго вече е самоизмама. Незабелязването на Светлината идва от “затворените очи”, от липсата на осъзнатост, от добре угоеното его или от егото, което е застрашено. Затова ако правиш нещата не по задължение, а защото така ти идва отвътре и от Любов, това е празнуването на Живота. Животът е особено щедър към онези, които не са пристрастени към определени условия и негови страни. Самото пристрастие за постижение в живота (абхинивеша) вече го отблъсква, то става неизпълнимо, трудно изпълнимо и без радостен и благодарствен отклик. Така постиженията стават болести и страдания. Не е нужно да си създаваш тревоги, да объркваш мисленето си с това да търсиш трудни решения на отдавна решени задачи и проблеми. Кара ли някой тревата да расте – кой я дърпа нагоре? Бута ли някой реката да тече към океана? – Тя тече сама според потенциала си. Така Животът сам себе си носи. Ако изоставиш егото и погледнеш с очите на Наблюдателя, егото само ще се разгради, защото то съществува когато ПРАВИ нещо. Когато си Наблюдателя, само съзерцаваш и нещата се извършват по възможно най-добрия начин.

фиг.3: Навън-обекти,отъждествяване, включване, притежание, обмисляненавътре-аскеза (самосъзерцание), въздържане от правене и привързване към обекти

Просветлението, постигането на Бога премахва грижата, защото просветленият е едно със съществуването. Той е едно със своята истинна същност, с висшия си Аз. Това става с разрушаването на егото, което разделя същността от съществуването.

 

  Всички техники за медитация са процеси на преодоляване на граници и освобождаване: преодоляване на обусловеността на ума, отиване отвъд ума, надрастване на ума. Техниките на медитация не са насочени към унищожаване или неглижиране на света, а срещу ума – да не се отъждествяваш с него. Медитацията е начин за изоставяне на фалшивите лица (роли). Автентичното си е вътре в нас и то чака да се разкрие. То става без усилие – само като се отказваш от привързаности. Всичко, от което накрая си се отказал, и което наистина се е оказало излишно, е фалшиво. Онова, без което наистина не можеш тогава, то само те следва, то е твоето, автентичното. Затова се настоява да си без мислене. Без мисленето не могат да се формират отношения, оттам и лица и роли (действията на фалшивите лица). Ценното е състоянието на съзнанието – но без мисли. След малко ще представя една техника за медитация за придобиване на тоталност. Тълкуването, умуването, мисленето, се пораждат от привързване към обектите (алчност, страст, страх, отбягване: активното отбягване е също привързване (!), виж приложение 1!), отъждествяване с дадени възприятия или мисловни конструкти.  *********************** Разпространение на "Психично и духовно развитие" - Burda, Chronotron, София, Copyright 2008-2012. http://burda.blog.bg/technology/2010/05/13/psihichno-i-duhovno-razvitie-02-razprostranenie.544582 Активиран е линк за публичен достъп:
http://dox.bg/files/dw?a=7fc3204f9d