Днес по обяд се обади Жужа, за да ми обясни, че съм извън времето. Жужа е моята прекрасна, умна , пораснала дъщеря, която изхвърча преди две години от семейното гнездо и се отправи към Берлин да учи история на изкуството. Гордея се с нея и се радвам на успехите и. Но все пак понякога ужасно ми е мъчно , че е далече и ужасно ми липсва. За да запълня емоционалния вакуум и глождещото усещане, че съм осиротал родител реших да си купия папагал в клетка. Бях го кръстила Томас , въпреки че беше женски. Томас беше вреслива и глуповата, защото така и не се научи да повтаря смешни думи и изрази, както се очаква от един приличен папагал. Вместо да се развива интелектуално, тя повече наблягаше на материалното си битие. Беше лакома, плюскаше много и произвеждаше невероятно количество боклук – основно люспи и коришки. Чистех всеки ден, защото мразя къщата ми да прилича на папагалска кочина. Но веднъж, докато бях отворила вратата на клетката, за да сипя вода и да добавя просо в паничката, не щеш ли глупавата птица взе, че избяга. Първо захвърча и зацвърча из стаята, завъртя се около лампиона два пъти и после се изгуби базследно и за винаги в безкрайната небесна шир през отворения прозорец. Така завърши безмисления и неуспешен опит да заменя порасналото дете с папагал.

От време на време Жужа звъни по телефона, за да честити някоя годишнина или да поврънка за нещо от ежедневните и нужди. Ние с баща и естествено откликваме на всичко с жертвоготовност и разбиране. Все пак едно дете ни е...Оправдано е, да е глезено. Днешното обаждане обаче не беше нито честитка, нито врънкане, а гузно съобщение, че няма да се видим за Великденските празници.
-  Заминавам на дидактично пътешествие по баварските замъци, мамо – Жужа виновно се покашля - Само ми кажи, че няма да ми се сърдите .
-  Защо да ти се сърдим?
-  Задето няма да си дойда в България.
-  Аха, така значи. Е, ще ти се сърдим!
-  Признай си, че нямаше да се сетиш да се сърдиш, ако не бях попитала.- промрънка гласчето отсреща.
-  Нямаше да се сетя. И с кого ще ходиш на това романтично пътешествие ако смея да запитам, млада госпожице?
-  Дидактично пътешествие , мамо! А дали ще прерасне в романтично още не се знае...С Алекс ще ходя.
-  С Алекс?Нали беше с Иван.
-  Алекс е приятел от Института. А с Иван се разделихме.
-  Защо?
-  Защото той е извън времето.
-  Извън времето?
-  Ами да. Няма кола, няма готин JSM, не се облича марково, не слуша модерна музика, няма блог в интернет, даже не си маха космите по гърдите...
-  Но той е добро момче. Познавате се още от училище. Израснали сте заедно. Толкова отдавна го познаваш... родителите му са свестни хора...
-  Това сега не е важно...
-  А кое е важно...
-  Нали ти казах.
-  Полудяла си. Така ли съм те учила. А този Алекс поне свестен ли е?.
-  Какво значи свестен?
-  Ами да не пуши, да не пие, да не ходи по жени, да може да се разчита на него..
-  Мамо, това са остарели критерии... И ти си някак си....извън времето.Нищо не разбираш!
-  Извън времето!? - повторих като ехо и временно онемях...
-  В смисъл... Днес под думата „свестен“ се разбират други неща...
-  Какви други неща?
-  Нали ти казах вече... А сега ми обещай, че ме няма да се сърдите с Тате.
-  Потресена съм. А също и притеснена... За теб.
-  Хайде стига! Изобщо не бях длъжна да ти се обаждам и да искам разрешение.Пълнолетна съм.
-  Така е... Особено когато майка ти е извън времето. Какво ти разрешение...
-  Е, не го приемай толкова навътре. Има и по-зле от тебе...Татко какво прави?
-  Чака края на света.
-  Пак ли?
-  Пак.
И така... Днешният ден ми поднесе нов удар под кръста. Оказа се, че съм извън времето. От какво по дяволите зависи дали си вътре във времето или не? От марката кола която караш? От марката обувки които носиш? От екстрити на мобилния телефон? От това дали и къде пътешестваш? Дали въртиш любов по Скайпа? Дали имаш конто във Фейсбуук? Дали си махаш космите по гърдите...Наситина ли според моята голяма и умна дъщеря Жужа това е духът на времето? За мое успокоение имало и „по-зле от мен“. Нещастникът Иван, който сигурно лееше в моменета  кървави сълзи задето  Жужа му е отрязала квитанциите.  Щом едно младо, приятно и добро момче като него е обявено извън времето, какво остава за мене...И на какво изобщо се надявам? Жива д а ме оплачеш. Кола не карам - нямам шофьорска книжка. Мобилният ми е от преди две години. Маркови дрехи не нося, защото не ми харесват. Не си махам даже космите по гърдите, защото, слава Богу, нямам...
Звъннах на Рудолф, за да му споделя това неприятно прозрение и да чуя какво ще ме посъветва. Може би той знае какво е времето днес, и с какво е по-различно от онова преди двайсет години, когато ние ходехме на романтично-дидактични пътешествия из Родопите и Пирин...За съжаление ударих на камък. Вдигна секретарката и делово ми отвърна, че господин Ставрийски има в момента важен разговор и да опитам по-късно.