5.Оцеляване (до безсмъртие) към развитие (безкрайна адаптация, универсализация). Моите творчески резултати. От V клас (11-годишен) си зададох задача, която реших, че докато не я разреша, винаги ще се връщам към нея. Това беше какво прави едно същество за да живее максимално дълго? Предвид познанията ми по еволюция тогава, а и с разширяването им през следващите години в детайли, тръгнах да търся някаква закономерност. Дали по-висшите животни и растения живеят по-дълго, отколкото примитивните, да речем безгръбначните животни и талусните растения? А също – дали размерът има някаква роля? – например големите да живеят по-дълго от по-дребните? А може би метаболизмът (жизнените процеси на биохимично ниво)? Тези, които имат бърз метаболизъм се износват много по-бързо, остаряват и умират, за разлика от тези с по-бавен метаболизъм, например „студенокръвните” (научният термин е „пойкилотермни”). И т.н., и т.н. В резултат от моите търсения чак 34 години след началото стигнах до отговора. Този отговор може да се нарече „Стратегия за постигане на биологично безсмъртие”. Отговор за спасяването на човечеството?! Твърде висока претенция – в очите не само на читателя, но и на учения. И все пак. Все пак – въпрос на избор. Тук ще допълня, че търсенето на този отговор не е дилетантско изпълнение. Завършил съм магистратура по биология с отлично защитена дипломна работа. Почти 2 десетилетия съм работил в БАН (сега от погледа назад виждам, че не е било престижно, но за някои това може да удостовери, че не съм подхождал дилетантски към научните проблеми). За нетърпеливите да стигнат до отговора веднага, посочвам как могат да го намерят – да прочетат постинга ми „Психично и духовно развитие 02. Разпространение”. За тези, които са по-търпеливи, разполагат с времето си и очакват нещо повече от това – следващите редове. Оказа се, че постигането на индивидуално и видово възможно най-дълъг живот е в пълно противоречие с еволюцията, чиято цел е взаимната адаптация на дадена система с нейната среда. Затова и крокодилите, появили се милиони години преди динозаврите, са си похапвали с тях, надживяли са ги след астероидната атака над Земята преди 65 милиона години, и сега са в разцвет, освен ако не ги избием пряко или унищожим местообитанията им. Освен крокодилите, още: амеби, някои амеби, погонофори, древни голосеменни, насекоми като гъгрицата и т.н. са се фиксирали така добре към миналото, че нищо, никаква радиация и мутация не може да ги изкара оттам. Единственото обяснение за съществуването на тези „живи вкаменелости” (това е за радост на публиката, научен термин) е универсалната им стуктура, функция и роля в природата. Ако това стане осъзната идея на човека – той е обречен на безкрайно усъвършенстване (защото предполагам, че иска и знае къде и как да се развива) и безкрайното съществуване (разбира се изключвам прилагането срещу него на груби или перфидни форми за изтребление, както и случайности от смъртоносни травми). А опасните за здравето вируси и бактерии? Тези малки същества са агенти на Майката Природа, да се справя с глупостите, които си позволяваме да вършим с нея. Ако не й причиняваме вреда, тези нейни помощници ще съжителстват с нас без да ни причинят дори и хрема. И така, ние сме обречени на успех. Но – ако поискаме да се включим в това удивително пътешествие в бъдещето.   Някои по-съществени творчески резултати. 1.Още в VІ клас по идея от съобщение в съветско списание за популяризация на науката, направих с подръчни средства устройство за увеличение на микрообекти. Нарекох го „микровизор”. Основната работна част беше хиперболично огледало, а приемникът – екран от матово стъкло. Сега аналогична функция имат микроскоп съчетани с камера и компютър. Увеличението е също до най-често използуваното – 1000 пъти. „Подръчните средства” сигурно струват поне 1000 пъти по-малко от съвременния аналог. Изгубих още тогава интерес да обявявам „изобретението” си, защото, мислех, че щом във „великата Съветска страна” са го направили, аз какво бих могъл да допълня? В продължение на 2 години прерисувах различни увеличени обекти. (Правих си албум с тях, докато съучениците ми си правеха албуми с певци и актьори). Удивителното е, че до ден днешен не съм видял масово да са произвеждани подобни прости устройства. А това, което направих може би е изиграло голяма роля в интереса ми към биологията. Годината – 1976. 2.Класифицирах материалните въздействия и ги включих като ядро на общата теория на взаимодействията (въздействие-ефект-ефективност). Това е по-общо и различно от търсената повече от половин век обща теория на вазимодействията (1996). 3.Допълних с математическо описание биологичния закон „биогенетичен закон на Хекел-Мюлер”, в който най-общо се твърди, че индивидуалното развитие е бързо и съкратено повторение на еволюционната развитие. Намерих, че между двете развития има обратнопропорционална връзка между скоростите и ускоренията (1999). 4.Създадох класификация на еволюционното време с ясни критерии. Вече може да се каже кои изменения в дадена система на какво ниво (мащаб) от еволюционното време представляват. За краткост само ще ги изброя: еон, цикъл, фаза, етап (1999). 5.Създадох критерии за оценка на развитието на системите, която включва и намесата на техния изследовател и творец. Един от важните изводи при прилагането на част от тези критерии е, че качеството на творението е в пряка връзка с личните творчески качества на този, който го променя или създава (2001). 6.Благодарение на теоретичната постановка за хиперкода, създадена от инж. Емил Миланов и моите изследвания върху еволюцията, се родиха цял ред решения на технически прибори, а и много повече научни задачи за десетилетия напред. Наш общ доклад ще намерите в постинг със заглавие „Хиперкод и еволюция”, публикуван преди години (1998-9).   Ако някой сметне, че написаното е невъзможно или някой преди мен е направил същото или по-добро, нека да пише!   Готов съм да споделя тези неща само с достойни, искрено търсещи и правещи хора. С институциите вече имам съвсем друго отношение – не се опитвам да съм в тях за „да променя света”. Това, което разбрах е, че това е губеща игра. При все това – покана за участие не бих отказал. Но не аз да тропам на вратата.   Нито един от тези резултати (както и много други, които са неразбираеми за широка публика) не се е пръкнал от нищото, нито е последната дума на науката (в науката всяка дума е предпоследна). Ако не беше така, това щеше да е религия, при това фанатична. Не само скромността, но и отказът от его при правенето на толкова глобално дело като науката, ме доведоха до идеята да подписвам от 2000 г. насам работите си с псевдоним.   А какво ще правя с тези резултати – очаквайте в следващата част.